Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar Calle
Читать онлайн книгу.
пръсти отгоре и усетих силно смъдене, което ме накара да стисна зъби. Погледнах приятелите си. Хуан изглеждаше в шок; издаваше звук подобен на жалващо се сумтене и се движеше леко; Алекс... Алекс изобщо не се движеше; лицето му, преди винаги ведро и жизнено, беше напълно бледо, гримасата му беше скована, кръвта му изтичаше обилно от тила. Повиках го отчаяно, отново и отново. Докоснах лицето му, беше силно сковано, взех го в ръцете си и го разтърсих леко, викайки го, умолявайки го. Алекс беше мъртъв, мъртъв. Тази дума отекваше в главата ми отново и отново, сякаш беше нейно собствено ехо. Мъртъв.
Разстроен, безсилен пред ситуацията, се опитвах да се окопитя. В главата ми звучеше „туп-туп-туп“, вероятно от удара. Чакай малко! Не беше в главата ми. Отдалеч чувах звука на барабани в повтаряща се мелодия. Изглеждаше, че някой говори в далечината.
– Мамка му! – помислих си.
Изправих се, залитайки. В главата ми се появи идея. Ако са ни свалили партизаните, те ще дойдат тук и ще ни вземат като пленници и може дори да ни убият. Трябваше да тръгнем незабавно. Първата ми реакция беше да предупредя Алекс, но когато обърнах глава и го видях отново, осъзнах смъртта му за пореден път. Останах неподвижен в продължение на няколко секунди, докато успях отново да се окопитя. Приближих се до Хуан, който не беше мръднал от мястото си и се беше разтресъл няколко пъти, както някой, който спи и има кошмар.
– Хуан, - запелтечих аз - трябва да се махнем оттук.
‒ А Алекс? – промърмори той, без да отвори очи.
– Алекс... Алекс е мъртъв, Хуан – отговорих, опитвайки се да не рухна. – Хайде, Алекс е мъртъв и ние също ще бъдем, ако не се махнем. Мъртъв е.
Препъвайки се, започнах да търся раницата си сред хаоса, докато най-накрая я намерих. Взех я и се насочих към задната част на самолета. В тази част едната страна гореше и беше много горещо. Целият самолет беше пълен с хора, разпръснати в най-необичайни позиции, някои ранени, други опитващи се да се окопитят, а трети бяха мъртви. От всички страни се чуваха крясъци, стенания и мърморене. Стигнах до кухненската част и прибрах в раницата си всичко, което намерих: кутии с безалкохолни, сандвичи, кутии с неидентифицирани неща, вилица. Когато я напълних, се върнах при Хуан и взех раницата му, която беше върху една жена. В нея сложих няколко одеяла от самолета. Тогава си спомних за аптечката и се върнах в кухнята. Беше там, на пода, отворена и с всичко разпръснато. Взех каквото успях от нещата около мен и отидох да взема Хуан.
– Хайде, Хуан, да се махаме оттук.
– Не мога – прошепна той – всичко ме боли.
– Хайде, Хуан, трябва да станеш или ще убият всички ни. Ще оставя раниците навън и ще дойда за теб.
– Добре, добре, ще опитам – отвърна той, като се разклати леко на място.
Грабнах двете раници и излязох, като все още залитах малко от шока от удара. Трябваше да положа големи усилия, за да не спра да помогна на други хора, но не знаех с колко време разполагам и само