Първа част: Вятърът на промяната

      Годината е 680-та. Кървавочервеното слънце, подобно на разярен звяр, потъваше зад хоризонта, хвърляйки последните си лъчи върху безкрайните степи. Вятърът, носещ миризмата на суха трева и отдалечен дим, виеше през юртите на Дунавската равнина, сякаш оплакваше падналите. Аспарух, млад хан с очи, сини като зимното небе и пронизващ поглед, седеше на мършавия си кон, опирайки се на дългото си копие. Косите му, черни като крилата на гарван, бяха разрошени от вятъра, а лицето му – изваяно от воля и безпощадна решителност. Той е вождът на останките от могъщото Великобългарско ханство, разкъсано от вътрешни борби и натиска на Казанския хаганат. След смъртта на баща си Кубрат, племената са разделени, разпръснати като разпилян пясък. Аспарух, заедно с най-верните си хора, се е отправил на запад, търсейки земя, където да изградят нов дом, ново ханство, достойно за наследството на Кубрат.

      Сърцето му, въпреки младостта му, беше претеглено от тежестта на загубата. Думите на баща му, изписани с кръв върху паметта му, отекнаха в съзнанието му: "Синове мои, единство е силата ни! Само заедно можем да се справим с враговете ни!" Болката е жива, но не го парализира. Тя го подтиква – подхранва решимостта му да опази наследството на баща си и да обедини племената си отново, да издигне нов огън на Българската идея.