Усещаш Ли Сърцето Ми?. Andrea Calo'
Читать онлайн книгу.
бях опитала вече и два пъти, вкуса от фазата на прощаването. По-младите бяха все още на предишните гари и се наслаждаваха на пейзажа, бил той красив или грозен, в очакване на житейския влак, който да ги отведе нейде, без да знаят къде. Можеха да гледат напред в очакване на някаква цел. Можеха обаче да гледат и назад към отправната точка, където започваше животът им, в мъгла от спомени, омекотени от времето. По време на пътуването си бяха придружени от други пътници, някои тъжни, други щастливи, здрави или болни. Точно като тях. Клонинги на една цивилизация, която иска да уеднакви всички. Мравуняк, наблюдаван от една свръх същност, където „различните“ са считани за аномалия, както мравките, които пълзят в обратна посока и никога не намират трохи. А аз трябваше да напрегна зрението си, за да се обърна към началото ми, към миналото ми, сред гъстата мъгла, в която всички спомени бяха объркани, но мои, мои, объркани и разпилени като загинали на бойното поле войници, които са решили да не се предадат, убити, докато са се опитвали да завършат мисията си и са били изоставени там завинаги, забравени от всички. Ако гледам напред, знам че, последната гара на пътуването ми не е много далеч. Мога почти да я видя, да я докосна с ръка, чувствам я. Да достигна последната ми гара е последната ми мисия, тази, която ще изпълня рано или късно. Сега, когато последният ми спътник, влязъл по средата на пътуването ми в същия вагон, мъжът, който ми прави компания, карайки ме да се чувствам по-жива от всякога, беше слязъл от влака без дори да се сбогува, се чувствах още по-близо до целта, макар и уплашена, и напълно объркана. Той беше пристигнал на своята гара, където животът и пътуването му приключват. Цената, която беше платил в началото за билета си, му позволяваше да стигне само дотам, не му беше отредено да продължи. Понякога си представям залезите, които той ще види на онова място, седнал на някоя пейка, на някоя пуста гара. Питам се дали изгревите които ще вижда, ще са подобни на онези от съвместните ни утрини, седнали във влака, който напредваше по пътя, без да си дадем сметка за това. Затова ще очаквам моят залез спокойно, без да бързам, придружена от мъглата на спомените ми и в очакване да се слея с тях, за да се превърна в един паднал на бойното поле и забравен там войник. От днес нататък ще бъда само наблюдател и ще гледам как картините от живота ми се изреждат през прозореца на бързащия влак и на всяко прескачане на колелата му, ще си спомням, че съм още тук. Ще наблюдавам минувачите и ще помагам на тези, които изгубени в съществуването си, ще питат за информация, за да достигнат целта си. Но никога няма да настоявам да ме изслушват и ще приемам критиките, които светът ще ми отправя, светът, в който аз, една обикновена жена от покрайнините, извърших пътуването си. А когато зората изгрее, той ще стои там, до леглото ми, той – като една черна сянка, с неясни очертания, ще ме събуди и ще ме попита дали искам да го последвам, за да присъствам още веднъж на едно раждане, моето раждане.
Клер ме гледаше така, сякаш очакваше някаква реплика от моя страна, която да подхрани разговора, който в моите стари очи изглеждаше безсмислен. Можех да направя