Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar Calle
Читать онлайн книгу.
щяха да ме убият, да ме убият безмилостно, да ме принесат в жертва като някое клето животно. Не исках да умра, нямаше ли как да ги заблудя? Не заслужавах ли малко спокойствие? Не ми ли беше достатъчно с мравките? Образът на Хуан, разстрелян от бунтовниците, се появи в главата ми като поредица от кратки светкавици, безжизненото тяло на Алекс, седнал в самолета след сблъсъка, със стичаща се по челото му кръв, ме измъчи още веднъж. Представих си как кървя от няколко дупки в тялото си, причинени от изстрелите на бунтовниците, легнал на земята в подножието на голямо дърво, те се смееха, аз умирах. Болката... Надникнах през листата на дърветата и най-накрая открих произхода на звука: маймуна с височина около петдесет сантиметра със също толкова дълга опашка, синкаво лице, от всяка страна между окото и ухото ивица тъмни косми, напречна светла лента над очите, по-голямата част от тялото жълтеникаво-кафяво и бяла гуша, гърди и корем11. Може би не ми беше писано да умра този ден. Малко по малко се появиха още и се събраха пет от тях, като скачаха от клон на клон и крещяха високо. Сигурно си играеха или нещо подобно, покатерваха се върху някой клон и енергично го размахваха, докато крещяха. Може би бяха в размножителния си период, не знаех, но беше невероятно шоу. Малко по малко сърцето ми се върна към нормалното си биене. Последното нещо, което видях, беше как една от тях взе от земята нещо, което приличаше на стоножка и го изяде.
На другия бряг на реката се появи друга маймуна, сходна по форма, но с различни цветове. Имаше черно лице, бели бакенбарди и бяла брада, която продължаваше по гърдите и част от ръцете ѝ. Цветът ѝ беше по-черен и имаше червеникаво-оранжево триъгълно петно на гърба си. Беше по-голяма от предишната и много по-здрава12. Отпи малко вода, пренасяйки я до устата си с ръка, и изчезна. Останах малко да погледам как останалите играят и скачат. Това беше уникално преживяване, което никога не съм предполагал, че ще изживея. За пореден път си спомних за двамата ми мъртви приятели и колко щеше да им хареса да видят това, особено на веселия Алекс, който винаги беше толкова любопитен за всички неща. Сега с кого щях да обсъдя тези моменти, с кого щях да ги споделя? Нямаше никой, който да ги беше преживял с мен, който да можеше да разбере. Не! Не биваше да мисля за това, това не ми помагаше да продължа напред и сега това, от което се нуждаех, беше да събера възможно най-много енергия, за да оцелея. Излизането от тази проклета дъждовна гора трябваше да бъде единствената ми цел. Да избягам от този зелен ад.
Събух маратонките си, изцедих ги малко, за да изтече водата, и ги закачих за краищата на няколко клона, за да изсъхнат. След това взех бутилката за вода и потърсих място с поток, за да я напълня. Спомних си, че бях чел, че е по-лошо да я взема от място, където водата е застояла, защото имаше повече шансове тя да не е здравословна или в нея да има някакви насекоми. Разбира се, че можеше да се сетя, преди да отпия. Продължаваше да ме сърби цялото тяло, макар и с по-малка интензивност от преди. Усещах, че бедрото ми пулсираше и когато го погледнах, за