Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar Calle
Читать онлайн книгу.
Когато се събудих, чух съскане съвсем наблизо. Сигурно до мен имаше змия. Стоях напълно неподвижен и се опитвах да чуя къде се намираше. Страхът пристегна стомаха ми и ми стана трудно да дишам. Веднъж бях видял репортаж за едни змии, които наричаха „трите стъпки, защото когато те ухапят, имаш време само да направиш три стъпки, преди да паднеш мъртъв. В крайна сметка това не беше лошо предвид ситуацията, но ако ме ухапеше някоя, която да ме накара да агонизирам с часове, губейки контрол малко по малко, достигайки до пристъп на лудост... Изпитвах такъв страх от страданието, такава паника от болката. Ако умрях, исках да стане бързо, почти исках да стане така, за да се отърва от ситуацията, в която се намирах. Заслужавах си го. Струваше ми се, че съскането се приближаваше все повече, чувах и шумоленето на листата, когато преминаваше, насочваше се към мен, бях сигурен. Почти почувствах как се плъзга по тялото ми, нагоре по крака ми към врата, почти беше стигнала, щеше да ме ухапе. Затворих очи за миг и поех дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. След това отново отворих очи и без да мръдна и сантиметър ги завъртях във всички посоки, опитвайки се да я намеря. Най-сетне успях да я видя. Все още беше свита в клона на едно дърво на три метра вдясно от мен, на около два метра височина. Тя само размърда глава от едната страна на другата, сякаш наблюдаваше нещо. Беше зелена на цвят с лек синкав отенък, леко жълтеникава отстрани, с дълга опашка, малко над метър дължина и тънко тяло, сякаш сплескано странично, почти невидимо сред листата8. Когато се плъзна по клона, видях, че има белезникав корем.
Останах още известно време така, без да мърдам, слухтейки, докато не се убедих, че бях чул именно тази, а останалото беше плод на въображението ми. Станах бавно и внимателно, наблюдавайки земята, докато се оглеждах за друга змия, но тази, която виждах, беше единствената. Поне единствената, която локализирах. Отначало си помислих да заобиколя и да се отдалеча, но после се спомних, че винаги се е говорело, че змийското месо има вкус на пилешко, че е много хубаво. Или поне това разказваха дядовците като шеги от Гражданската война и глада, през който бяха преминали. Изглеждаше като добра възможност да си набавя храна, а ако имаше и добър вкус, още по-добре. Потърсих дълга пръчка с V-образен връх, за да се опитам да захвана главата ѝ. Също така извадих ножката от джоба си, отворих я и я сложих на колана на късите си панталони. Намерих подходящ паднал клон и го оформих във формата, която ми трябваше, като подрязах единия край във форма на V, без да изпускам змията от поглед. Процесът на подготовка изглеждаше безкраен и ме изтощи максимално, макар че всъщност не изискваше значителни физически усилия.
Когато бях готов, се приближих крадешком до змията. Тя сякаш не ме забелязваше или ме пренебрегваше, но беше факт, че не ми обърна никакво внимание. Когато бях на около половин метър разстояние, вдигнах пръчката и я ударих с всички сили по главата. С първия удар остана наполовина увиснала. Ударих я още два пъти, докато не падна на земята. След това закачих главата ѝ с раздвоението