Разделената земя: Македонска Голгота. Ивелина Дюлгерова
Читать онлайн книгу.
за нуждата от всеобщо надигане. Думите на Гоце Делчев, който тайно бе минал през Охридско преди месеци, още горяха в съзнанието му: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство.“ Те бяха роби, макар понякога османската власт да изглеждаше отпусната и ленива като стар звяр.
„Пак си се замислил, сине“, тихо каза Димитър, без да вдига поглед от работата си.
Стефан трепна. „Нищо, тате. Просто… мислех си за даскал Климентов. Вчера каза, че пак са идвали някакви гръцки пратеници в селата оттатък езерото. Обещавали пари и защита на тези, които се запишат към Патриаршията.“
Димитър въздъхна тежко. Длетото му спря за миг. „Гърци, сърби… всеки иска да забие зъби в тая наша земя. Сякаш не им стига турчинът, ами и помежду си трябва да се ядем. Забравят чия кръв е текла тука, кой е писал книгите и кой е строил църквите. Ама няма да я бъде тяхната. Народът знае кои сме. Екзархията ни държи вярата, училищата ни пазят езика.“
„Но стига ли това, тате?“, попита Стефан с плам. „Докога ще чакаме? Докога ще шепнем и ще се крием? Не виждаш ли как турците пак затягат примката? Снощи са пребили двама селяни от Велгощи, уж че укривали комити.“
„Знам, сине, знам“, гласът на Димитър беше по-скоро тъжен, отколкото назидателен. „Но всяко нещо с времето си. Огънят, запален преждевременно, изгаря само този, който го е запалил, и оставя след себе си пепел. Трябва умната, не само юначеството.“ Той погледна сина си право в очите. „Пази се, Стефане. Не прави глупости. Млад си, кръвта ти ври. Но майка ти… и Райна…“
Стефан сведе поглед. Знаеше какво иска да каже баща му. Страхът беше постоянен спътник в живота им – страх от произвола на турската власт, страх от предателство, страх от растящата агресия на гръцките андарти и сръбските чети, които вече започваха да навлизат в Македония под прикритието на борба срещу османците, но всъщност целяха да подкопаят българското влияние.
В този момент на прага се появи Елена. Лицето ѝ беше бледо.
„Димитре, Стефане… бързо. Кайкамътът е пратил заптиета. Идват насам по улицата. Претърсват къщите.“
Дърворезбата падна от ръцете на Димитър. Стефан инстинктивно се огледа, сякаш търсеше къде да скрие несъществуващо оръжие. Обиск. Това можеше да означава всичко – от дребен тормоз и искане на подкуп до откриване на нещо „подозрително“ – българска книга, портрет на Левски, писмо от Царството – и последващ арест, бой, затвор…
„Елена, скрий ония вестници под дюшека“, нареди бързо Димитър. „Стефане, дръж се спокойно. Ти си просто чирак в работилницата. Не знаеш нищо.“
Той излезе пред вратата, заставайки като щит пред дома си, докато тежките стъпки на заптиетата отекваха все по-близо по калдъръма. Слънцето грееше ярко над Охрид, но сянката на страха и несигурността отново надвисваше над семейство Петкови, както над цяла Македония – земя на древна българска слава, превърната в бойно поле на чужди апетити и надежди за свобода, които тепърва щяха да бъдат удавени в кръв. Бурята се